Теорията за привързаността на Боулби – кратко и по същество
Откъде са дошли думите „тревожен“ и „избягващ“ и какво стои зад тях. Разказваме накратко как теорията за привързаността е изминала пътя от наблюденията над деца до съвременния тест за възрастни.
Джон Боулби: привързаността като система за безопасност
Британският психиатър и психоаналитик Джон Боулби през 50-те и 60-те години работи с деца, разделени от родителите си. Той забелязва, че реакциите им – плач, търсене, после отчаяние и отчуждение – твърде много си приличат, за да са случайност.
Боулби предполага, че детето има вродена система на привързаност. Задачата ѝ е проста – да се държи близо до възрастния, който ще го защити. Когато е страшно, системата се включва: малкото дете посяга към мама, вика, държи се за ръката ѝ. Когато възрастният е наблизо и откликва, системата се успокоява и детето отново може да изследва света.
Боулби излага идеите си в трилогията „Привързаност и загуба“, издавана от 1969 до 1980 г. Важна мисъл оттам: от повтарящия се опит детето изгражда вътрешни модели – очаквания дали ще му се притекат на помощ и дали заслужава тази помощ.
Мери Ейнсуърт и „Непознатата ситуация“
Американско-канадската изследователка Мери Ейнсуърт, колежка на Боулби, проверява идеите му с експеримент през 70-те години. Той получава името „Непознатата ситуация“: майка и бебе на около година влизат в непозната стая с играчки, майката излиза за малко, влиза непознат човек, после майката се връща.
Най-интересното се случва в момента на срещата. Едни деца се разстройват, когато майката излиза, а при връщането ѝ бързо се успокояват и пак играят – този вариант е наречен сигурен. Други сякаш не забелязват нито излизането, нито връщането, макар по физиологичните признаци също да са развълнувани – избягващият вариант. Трети плачат силно и дори на ръце дълго не могат да се успокоят, едновременно се вкопчват и се сърдят – амбивалентният.
По-късно Мери Мейн и Джудит Соломон описват четвърти, дезорганизиран вариант: детето се държи противоречиво, сякаш посяга към възрастния и едновременно се страхува от него.
Тези наблюдения са важни и днес. Те показват, че поведението на детето при срещата с майката зависи не от неговия „характер“, а от това доколко предвидимо възрастният е откликвал на сигналите му в ежедневието.
Хейзън и Шейвър: от детската към зрялата любов
През 1987 г. Синди Хейзън и Филип Шейвър задават смел въпрос: а какво, ако романтичната любов при възрастните също е форма на привързаност? Те публикуват във вестник кратка анкета за любовния опит и получават множество отговори.
Оказва се, че възрастните описват връзките си много подобно на начина, по който Ейнсуърт описва децата. На някои им е лесно да се сближават и да се доверяват. Други се притесняват, че партньорът ги обича по-малко, и искат да се слеят напълно с него. На трети им е неуютно, когато другият човек се приближи твърде много.
С тази работа започват изследванията на привързаността при възрастните. Партньорът става онзи „сигурен възрастен“, към когото посягаме, когато ни е трудно – например му се обаждаме след тежък ден или чакаме подкрепа преди важен разговор.
Изследователите забелязват и разлика: детската привързаност обикновено е насочена в една посока, а зрялата е взаимна. Партньорите се редуват да бъдат опора един за друг: днес подкрепяш ти, утре – теб.
Бартоломю и Хоровиц: четири типа възрастни
През 1991 г. Ким Бартоломю и Леонард Хоровиц предлагат модел от четири типа. В основата му стоят два въпроса: как човек вижда себе си (заслужава ли любов) и как вижда другите (може ли да се разчита на тях).
Така се получават четири съчетания. Сигурен тип – добро мнение за себе си и за другите. Загрижен, или тревожен – другите са добри, а себе си лесно смята за недостатъчен. Отхвърлящо-избягващ – на себе си може да се опре, а на другите е по-добре да не разчита. Боязливо-избягващ – иска близост, но му е трудно да се довери и на себе си, и на другите.
Този модел показва нещо важно: избягването бива различно. Един човек спокойно държи дистанция и казва „и така ми е добре“, друг се отдалечава, защото много се страхува от болката.
Две скали вместо чекмеджета
През 1998 г. Кели Бренан, Катрин Кларк и Филип Шейвър обобщават множество въпросници и стигат до извода: зад всички тях стоят две основни скали. Първата е тревожността, тоест страхът от отхвърляне. Втората е избягването, тоест дискомфортът от близостта и зависимостта.
Оттогава привързаността по-често се описва като точка в равнината на две оси, а не като едно от четири чекмеджета. Човек с висока тревожност препрочита кореспонденцията и гадае защо отговорът е толкова кратък. Човек с високо избягване се чувства притиснат, когато партньорът предложи да заживеят заедно или да прекарат всички уикенди заедно.
Нашият тест е изграден по този двуизмерен модел, но въпросите в него са оригинални. Четирите типа – сигурен, тревожен, избягващ и тревожно-избягващ – са зони в равнината, а процентите показват къде точно се намираш.
Такъв подход е по-удобен и по-точен. Двама души с един и същ тип могат силно да се различават: при единия тревожността е едва над средната, при другия тя определя почти всяка кореспонденция.
Честните граници на метода
Всеки въпросник за привързаност е самооценка. Той показва как сам(а) виждаш чувствата и поведението си, а това зависи от настроението, от това за коя връзка мислиш и от готовността да си честен(на) със себе си.
Типът не е фиксиран завинаги. С един партньор човек може да се чувства спокойно, а с друг постоянно да се тревожи. След тежка раздяла тревожността често расте, а в дълги грижовни отношения постепенно намалява.
Резултатът от теста не е диагноза, нито медицинско заключение. Той не обяснява човека изцяло: зад него остават характерът, ценностите, житейският опит, умението да се договаряш. Ако някои теми те болят особено силно, полезно е да поговориш за тях с психолог – резултатът от теста може да бъде добра отправна точка за такъв разговор.
Статии по темата
Направи безплатния тест – 10 минути